Защо българския народ става все повече циничен ?

Първо да уточним спрямо етимологията на думата що е това циник. Моето лично обяснение е, че това е лице  което с разни думи или някакви действия  грубо нарушава общоприетите правила за морал и благоприличие или накратко безсрамник. Някъде дали в книгата или в пространството на интернета бях чел, че този род поведение на „Циникът те посреща някъде между десетия кръг на ада". Казват, че великият Оскар Уайлд - той е британски драматург, писател и поет, хвърлен в затвора заради хомосексуалното си поведение бил циник. Просто защото не се вмествал в нормите на тогавашното общество. Но кой ще каже дали има норма за срам?  Живеем в сложно и трудно време. Та дори в ерата на демокрацията и вятъра на промяната ни донесе новината, че синът на тогавашната културна министърка Елка Константинова, която силно ме впечатли с нейната огромна честност и доброта е издавал порно списание. И не само „Психо”, „Ерос”, „Аз и ти”. Имам и още един спомен в ония смутни уж демократични времена, че даже показваха един хубав крак с чоропагащник ако не се лъжа на „Голдън Мери”. На база всичко по горе писаното си задавам въпроса какво е срам и кой тогава е циник ? Според мен срама има само този, който счита, че неговата  постъпка е укорна за всички останали. Това е негово преживяване и негово наказание. Той получава депресията, а не ония, които скандализира. И така е не само у нас.

Бойко Дражев: Възрастният е мъдрец

Гледах по телевизията един документален филм за възрастните хора в Африка. Останах учуден как точно там се радват на всеобщо уважение и огромна почит.  Към тях се отправят непрекъснати молби за съвети преди вземане на важни за живота им решения. От тях те искат винаги мнение по даден проблем. Бойко Дражев забеляза, че винаги се вслушват в тях, защото мнението им надделява. Там за тях да си старец означава да си „висш мъдрец”. У нас ние европейците май все още незнаем как да наричаме и да се „възползваме” от старите хора. Едва ли не ги делим на групи хора от тази златна и заветна трета възраст, която едва ли ние ще достигнем в тия времена на стрес и напрежение. С това делене ние им показваме, че те нямат място сред нас, заради тежестта на годините и постепенно се откъсват дори и от семействата им. Потресаващи са репортажите по всички масмедии за бездомните, старите немощни хора, изоставени в домовете си без помощ и средства по време на студа. Някъде бях чел за родината на Наполеон – Франция. Били създадени и същестували все още агенции, които по време на заслуженият отдих на хората от трета възраст се създавали ангажименти от много лек характер. С цел запълване на времето им и най-вече допълнителни финансови средства. Защо не и в България да не се организират такива агенции със следните ангажименти: да пазят и поддържат апартаменти, да се грижат за животните и растенията и т.н. И се питам защо не им помогнем по този начин ?

Вечното се оказва толкова просто

Навсякъде се разправят най-невероятни басни и различни пораждащи от фантазията и объркващи всячески хората за това така наречено вечно и лесно. Ние хората си мисля аз Бойко Дражев, изобщо не можем да допуснем колко са прости някои неща. Очакваме да изпитваме нещата „вън от себе си”, действието на магически сили и стигаме само до далечното за чудната възвишеност на един надхвърляш всяка представа свърхземен свят. Вярвам, че ако искам наистина да разбера и узная нещо, ще трябва да внимавам за едва доловимите знаци, възприемани дълбоко вътре в мен. Този наш свят на доловимите знаци е толкова близък , колкото и светът на външните неща. Той няма никога да ни покаже за себе си, ако не възпитаваме своето чувство да усещаме ефирния флуид, който е неговата същност и неговото дихание. Разбира се има наистина и още нещо, което би могло да приживеем далеч по-ясно, но то ще остане вечно пред дверите на това преживяване, ако не се вслушаме в първите, най- леки трепети на своето сърце. Именно тях можем да почувстваме на всяко място и във всяко душевно състояние, стига само да бъдем истински внимателни. В най- дълбока скръб, както и в най-светла радост могат да се преживяват, сред най-големия наш външен копнеж и вътрешен кипеж, както и в най- дълбоката тишина на едното уединение. Можем да го усетим на брега на разбунтуваното море, както и по високите планински върхове, в полето и в гората, както и в затворената стаичка - ето това са вечно и прости усещания за Бойко Дражев.

Силният винаги стои

От  преди и за напред винаги е имало и ще има силни. Силният се откроява на фона където се намира слабия. Понякога слабият отведнъж става силен, когато силният си отиде или когато настъпи нов полъх. Сега аз Бойко Дражев се сещам за един много пресен пример от моето обкръжение. Сътресения в браковете - силният си отива и слабата си избира нов съпруг, спрямо когото тя става силна. Дали това не е компесанторен механизъм. В обществото нещата се отрояват иначе и по–ясно на места: на всеки силен му идва слабият ден,  когато го свалят или когато си отива от земния живот. Убеждаваме се, че малцина силни са си отишли, докато са били силни. Така е и в театъра на живота, винаги трябва да си готов и да знаеш кога да слезнеш. Но уви силният не всякога побеждава, нещо повече - не всякога лесно напада. Силата се появава дори тогава, когато си до стената. На скоро прочетох едно писмо до бащата на Лев Толстой. Синът му пише, че „човекът трябва достойно да умре”.  Но в това достойнство може да се крие и театър, човек трябва да уважава хората, да играе театър макар и когато онази с косата е дошла. Според мен целият живот е един театър и наистина е достойно, красиво и силно да изиграеш ролята на живота си. Най- вече сам, без грим и украса, но със сила, стил и характер. Това означава, че всеки трябва да бъде силен според своите въможности.

Автор: Бойко Дражев