Въпреки че е вярно, че трябва да се борим за това, което искаме, истината е, че понякога трябва да спрем и да се запитаме дали си заслужава. Стопирането не е нещо, за което да съжаляваме. Именно стресовите ситуации, които изпитваме в ежедневието си, в крайна сметка ни вредят. Необходимо е да се научим да си казваме „Аз съм дотук“, за да се спасим и да продължим в друга посока.
Психологически да знаем как да спрем и кога да се откажем е много по-трудно, отколкото изглежда. В настоящия нов век се научихме, че да спрем не е вариант. Живеем на бързи обороти, включили сме „турбото“ и ако стопираме замалко, ние оставаме назад и може да изостанем главоломно от всички останали. Но никой от нас не допуска, че се нуждаем от почивка, за да съберем сили, да презаредим ума и тялото си.
Ако разгледаме целия процес на нашия живот и случките в него като едно пътуване, лесно ще придобием представа защо е необходимо понякога да забавяме темпото. Всеки проект, с който се захващаме, всяка наша стъпка и всяка мечта, която имаме, са част от това пътешествие. Представете си дълго пътуване, в което нямаме спирки. Със сигурност щяхме да се уморим, нали, и може би нямаше да успеем да стигнем до края.
Както вече знаем, надеждата е последното нещо, което трябва да изгубим. Колкото и тъмна да изглежда пътеката, по която вървим в момента, ако спрем да отразяваме малката светлина надежда, ще се изгубим. Затова е важно да все пак да виждаме нещата и да се стремим да ги опознаем от всички ъгли, през различна перспектива и да се радваме повече на пътя си. Нужно ни е да притежаваме знанието кога да се откажем и кога да спрем за почивка. Именно тези моменти ще ни помогне да опознаем себе си по-добре, ще ни помогне да мислим ясно и да очертаем целите си.
