Темата за това дали Българската православна църква е независима институция или всъщност прикрита държавна структура винаги ме е интригувала. На хартия нещата изглеждат ясни – Конституцията казва, че „религиозните институции са отделени от държавата“. Но ако се вгледаме в реалността, картината е доста по-различна.
От 2019 г. насам държавата налива в БПЦ милиони под формата на субсидии, „спешни ремонти“, „възстановяване на храмове“ и „културни инициативи“. По официални данни общата сума надхвърля 371 милиона лева, но ако включим даренията от общини, проектите с европейски средства и имотните сделки, реалната цифра вероятно е над половин милиард. Интересното е, че тези пари се отпускат без какъвто и да е контрол – няма обществени поръчки, няма публични отчети, няма независим одит.
Тук идва парадоксът: държавата е основен дарител, но отказва да контролира как се харчат парите ѝ. Формално това се води „подкрепа на вярата и традициите“. Реално обаче се превръща в схема, при която една религиозна организация живее с държавен бюджет, без да дава отчет пред данъкоплатците.
Когато се поразрових, попаднах на нещо още по-интересно. БПЦ не подава данъчни декларации, не отчита наеми, дарения или приходи от стопанска дейност. Никой не знае реално с какви пари разполага. Дирекция „Вероизповедания“ признава, че не изисква отчетност. В същото време отделни митрополии имат собствени фирми, земи, хотели и дори планове за фотоволтаични паркове. Пловдивската митрополия например е отпуснала заеми от стотици хиляди лева на частни дружества, докато едновременно получава държавни помощи за строежи на храмове.
Най-абсурдното е, че Агенцията по обществени поръчки твърди, че БПЦ не попада под Закона за обществените поръчки, защото „повече от половината ѝ приходи не били държавни“. Само че никой не може да докаже това, защото няма отчетност. Излиза, че институция, финансирана с пари на данъкоплатците, се ползва със специален статут и пълна финансова непроследимост.
Когато една структура получава бюджетни средства, разполага с имоти, но не подлежи на контрол, тя започва да функционира като държавен орган без държавна отговорност. На хартия БПЦ е автономна. На практика е държавна издръжка без държавен надзор.
Не поставям под съмнение духовната ѝ роля – тя е част от българската история и идентичност. Но не мога да не си задам въпроса: ако над половината ѝ средства идват от държавата, не е ли редно и обществото да има право да знае как се харчат? Защото когато държавата плаща, но не контролира, това вече не е религиозна свобода, а политическа зависимост.
И така, ако трябва да отговоря лично – Българската православна църква не е държавна по закон, но напълно по същество. Тя е в удобна зона между духовното и политическото, където парите се вливат тихо, без отчетност, а вярата се превръща в инструмент на властта.
