Българската православна църква – независима по закон, но държавна по същество

 

Темата за това дали Българската православна църква е независима институция или всъщност прикрита държавна структура винаги ме е интригувала. На хартия нещата изглеждат ясни – Конституцията казва, че „религиозните институции са отделени от държавата“. Но ако се вгледаме в реалността, картината е доста по-различна.

От 2019 г. насам държавата налива в БПЦ милиони под формата на субсидии, „спешни ремонти“, „възстановяване на храмове“ и „културни инициативи“. По официални данни общата сума надхвърля 371 милиона лева, но ако включим даренията от общини, проектите с европейски средства и имотните сделки, реалната цифра вероятно е над половин милиард. Интересното е, че тези пари се отпускат без какъвто и да е контрол – няма обществени поръчки, няма публични отчети, няма независим одит.

Тук идва парадоксът: държавата е основен дарител, но отказва да контролира как се харчат парите ѝ. Формално това се води „подкрепа на вярата и традициите“. Реално обаче се превръща в схема, при която една религиозна организация живее с държавен бюджет, без да дава отчет пред данъкоплатците.

Когато се поразрових, попаднах на нещо още по-интересно. БПЦ не подава данъчни декларации, не отчита наеми, дарения или приходи от стопанска дейност. Никой не знае реално с какви пари разполага. Дирекция „Вероизповедания“ признава, че не изисква отчетност. В същото време отделни митрополии имат собствени фирми, земи, хотели и дори планове за фотоволтаични паркове. Пловдивската митрополия например е отпуснала заеми от стотици хиляди лева на частни дружества, докато едновременно получава държавни помощи за строежи на храмове.

Най-абсурдното е, че Агенцията по обществени поръчки твърди, че БПЦ не попада под Закона за обществените поръчки, защото „повече от половината ѝ приходи не били държавни“. Само че никой не може да докаже това, защото няма отчетност. Излиза, че институция, финансирана с пари на данъкоплатците, се ползва със специален статут и пълна финансова непроследимост.

Когато една структура получава бюджетни средства, разполага с имоти, но не подлежи на контрол, тя започва да функционира като държавен орган без държавна отговорност. На хартия БПЦ е автономна. На практика е държавна издръжка без държавен надзор.

Не поставям под съмнение духовната ѝ роля – тя е част от българската история и идентичност. Но не мога да не си задам въпроса: ако над половината ѝ средства идват от държавата, не е ли редно и обществото да има право да знае как се харчат? Защото когато държавата плаща, но не контролира, това вече не е религиозна свобода, а политическа зависимост.

И така, ако трябва да отговоря лично – Българската православна църква не е държавна по закон, но напълно по същество. Тя е в удобна зона между духовното и политическото, където парите се вливат тихо, без отчетност, а вярата се превръща в инструмент на властта.

Между румените бузи и възпалението: историята на розацеята

 

Розацеята е едно от онези състояния, които често остават неразбрани. В културните представи червените бузи винаги са били знак за жизненост и добро здраве, но реалността е различна, когато този румен цвят не е временен, а постоянен и съпроводен с парене, сърбеж или възпаление. В последните години дерматолозите наблюдават нарастващ брой пациенти с розацея, като изненадващо голяма част от тях са млади хора между 25 и 39 години. Това е възраст, в която темата за кожните заболявания рядко заема централно място, а същевременно именно тогава зачервяването на лицето може да се превърне в сериозен проблем.

Розацеята не е заразна, но е хронична и се проявява на епизоди. Симптомите варират – от леки зачервявания и чувствителност, до плътна, възпалена кожа и дори засягане на очите, при което се появява парене и зрителен дискомфорт. Според д-р Мариела Хитова, дерматолог с над 25 години опит, формите са различни – при едни се наблюдават напукани капиляри и видими съдове, при други гнойни пъпки, при трети удебелена кожа с характерни промени по носа, а при най-неприятния вариант – очна розацея. Това прави състоянието комплексно и изисква индивидуален подход при лечението.

Тригери има много и те често изненадват – силно слънце, студ, червено вино, пикантни храни, млечни продукти, цитруси, дори шоколад. Козметиката също може да бъде враг – аромати като евкалипт или мента допълнително дразнят кожата. В резултат пациентите често изпитват не само физически дискомфорт, но и психологически – над 10% от хората с розацея споделят, че избягват социални ситуации заради начина, по който изглежда лицето им. Това превръща розацеята в състояние, което засяга не само кожата, но и самочувствието.

Научните данни показват, че около 5.1% от световното население страда от розацея, като жените са по-засегнати, макар че при мъжете протичането е по-тежко. Светлите кожи се оказват по-податливи, а хормоналните промени около менопаузата често отключват симптомите. Смята се, че има генетична предразположеност, но точните причини все още не са изяснени напълно.

Възможностите за лечение се развиват – от лазерни терапии и кремове с локално действие до антибиотични режими в ниски дози. Важна роля има и ежедневната грижа – нежно почистване, хидратация с термална вода, избягване на агресивни продукти и най-вече откриване на личните причини за влошаване. Въпреки че розацеята не може да бъде излекувана окончателно, правилното поведение може да държи симптомите под контрол и да върне увереността на хората, които живеят с нея.

В крайна сметка розацеята е много повече от естетичен въпрос – тя е отражение на деликатния баланс в тялото и на способността ни да чуваме сигналите му навреме. А най-важното е, че макар да не можем да я премахнем напълно, можем да я разберем, да я управляваме и да си върнем усещането за комфорт в собствената кожа.

Как търговският конфликт между САЩ и Китай може да понижи инфлацията в еврозоната

 

Ескалацията на търговския конфликт между САЩ и Китай отваря нови възможности и предизвикателства за Европа. Според икономисти от Европейската централна банка, пренасочването на евтини китайски стоки към еврозоната може да се ускори още през следващата година, което да доведе до увеличение на вноса от Китай с до 10% до 2026 г. Това увеличение се равнява на около 1.3% от общото потребление на стоки във валутния съюз.

Причината за този потенциален ръст е комбинация от няколко фактора. От една страна, митата на САЩ върху китайските стоки ограничават достъпа на Пекин до американския пазар. От друга страна, поевтиняването на китайския юан и готовността на китайското правителство да подкрепи износителите правят Европа все по-привлекателна дестинация за излишната продукция. Пекин вече официално заяви, че ще оказва финансова и логистична подкрепа на своите компании, засегнати от американските ограничения.

Това пренасочване може да има директен ефект върху инфлацията в еврозоната. Според експертите на ЕЦБ, притокът на по-евтини китайски стоки би могъл да намали инфлационния натиск и дори да доведе до стойности под целевото ниво на централната банка от 2%. В краткосрочен план това би било положително за потребителите, които ще имат достъп до по-евтини стоки, но в дългосрочен план може да повлияе на конкурентоспособността на европейските производители, особено в сектори, където китайският внос доминира.

Очакванията са, че ако търговските напрежения между Вашингтон и Пекин продължат да се изострят, Европа ще се превърне в основен буфер и нов пазар за излишната китайска продукция. Това ще постави ЕЦБ в сложна позиция – от една страна, по-ниската инфлация ще намали натиска за допълнително затягане на паричната политика, но от друга, твърде ниската инфлация може да забави икономическата динамика и инвестиционната активност в еврозоната.

Въпреки рисковете, за потребителите този процес означава по-широк избор и по-ниски цени, а за бизнеса – необходимост да се адаптира бързо към нова пазарна реалност, в която китайското присъствие в Европа ще бъде още по-силно.

Кой ще плати митата на Тръмп?

 

В момента тежестта от митата, наложени от администрацията на Тръмп, пада частично върху чуждестранните компании. Понякога те свалят част от цените, за да останат конкурентоспособни на американския пазар. Но това е временен ефект и не решава основния проблем – в крайна сметка по-високите разходи ще стигнат до потребителите в САЩ под формата на по-високи цени.

Тръмп твърдеше, че митата ще ги плащат чуждите производители, защото искат да продават в Америка. Реалността обаче показва друго. Повечето анализи сочат, че именно американските вносители и крайни потребители са тези, които реално понасят тежестта. Изследвания от няколко независими източника доказват, че чуждестранните фирми рядко поемат голяма част от увеличението, а почти цялото поскъпване се прехвърля върху американския пазар.

Например, когато митата се увеличават с около 30%, китайските производители понижават цените си само с около 0,7%. Това означава, че останалата част от увеличението бива прехвърлена към американските компании и потребители. Това води до нарастващи разходи за производители, които използват вносни материали или компоненти – автомобилни заводи, ресторанти, преработващи предприятия.

Компании като Caterpillar и Molson Coors публично съобщават, че митата им причиняват допълнителни разходи в милиони долари. Например, само за алуминий при Molson Coors допълнителните разходи достигат около 35 милиона долара.

Този ръст на разходите не остава незабелязан от потребителите. Макар някои компании временно да поемат част от тежестта, скоро те започват да вдигат цените на своите продукти. Това води до поскъпване на стоки от ежедневието – храни, стоки за домакинството, автомобилни части и други.

Според анализи средното увеличение на цените на вносните стоки в САЩ вече е около 18%. Това е сериозен удар върху джоба на обикновения американец и най-вероятно ще продължи да расте.

Икономическите прогнози също предупреждават, че митата намаляват темповете на растеж на икономиката. Federal Reserve, OECD и Световната банка намаляват прогнозите си, тъй като увеличените производствени разходи забавят инвестициите и разширяването на бизнеса.

Митата, въведени с идеята да защитят американската индустрия, всъщност повишават цените за крайния потребител. Чуждестранните производители поемат само малка част от удара. Основната тежест пада върху американските компании и хора, които накрая плащат сметката – в магазина, на бензиностанцията и в семейния бюджет.