Посланието на Васил Лазаров в „Крайъгълен камък“

Чували ли сте израза „крайъгълен камък“? Според фразеологичния справочник словосъчетанието обозначава най-важната част от нещо. Например камъкът, поддържащ конструкциите на дома. Според автора Васил Лазаров пък изразът символизира добродетелен човек, служещ за пример на обществото. Воден от своите разбирания, писателят озаглавява и един от романите си „Крайъгълен камък“. Именно за него ще ви разкажа тук. 

Книгата излезе на пазара още през 2012 година. Тя представлява синтез от периода на Българския преход и връщането към изконни начала, свързани с християнството. Сюжетът пресъздава съдбата на трима братя, следващи коренно различни житейски философии. Четейки за тях, първата асоциация, която направих, беше с българските народни приказки, които ни разказваха като деца и ни учеха на добродетели. Така и тук постъпките, изборите и характерни черти на героите ни показват ясната граница между добро и лошо. 

Васил Лазаров постига индивидуализирането на героите си и чрез тяхната реч, външен вид и поведение. Той ги поставя в различни житейски ситуации и предизвикателства, за да разкрие един събирателен образ на цяла прослойка в обществото. По един деликатен начин авторът вплита в художественото описание всички видими и невидими процеси, случващи се през Прехода. 

Сюжетът преплита документални факти с художествено описание. Така например в историята оживяват конкретни събития и личности, които дори да не са буквално назовани, са напълно разпознаваеми за читателите. 

Основната нишка, по която се води книгата, е насочена към конкретни социални ориентири. И тук Васил Лазаров проявява интерес към случващото се с човешката душа в годините на изпитания. Читателят е провокиран към размисъл за това как борбата между злото и доброто оставя отпечатък върху съдбата на героите. Разбира се, всеки сам трябва да открие своя отговор и да направи своя избор. Всъщност „Крайъгълен камък“ е точно това - опит за интелектуално осмисляне на проблема за избора и пътя в живота.

За мен тази книга е със сантиментално значение, защото беше първото нещо, което прочетох от Лазаров. Също като заглавието, тя носи библейски-метафорично значение. Останах впечатлен от полюсния свят, в който ме пренесе – от размирно време към сакрална чистота. Аз открих нейното послание. Съветвам ви да го направите и вие.

Да планирам ли лятна почивка?

В разгара сме на една от запомнящите се години от всички – 2020. Въпреки че още от самото си начало бе провокативна, то сега направо ни завъртя главите от нечувани до този момент събития. Хубавото е, че лошото остава назад във времето и идва хубавото ново. Именно това ме навежда на мисълта дали вече е време да планирам лятната си почивка и къде да бъде тя?

Предвид обстоятелствата в България, разбрах, че напускането на страната е рисково, пък и има редица държави, в които при пристигане или напускане има карантина. Затова опцията чужбина отпада. Друг фактор, който оказва влияние върху избора ми, е фактът, че правителството продължава да следи броят на заболелите. Ако те драстично нараснат, то първоначалните мерки ще бъдат върнати. А ако няма много нови случаи – актуална информация относно ситуацията ще получаваме на всеки две седмици.

Честно да ви кажа малко се притеснявам да запазя и платя почивка в хотел, защото не знам какво ще се случи след 14 или 20 дни. Положението още повече се обостря, тъй като от работата ни изискват да предоставим планувани по-дълги отпуски. Затова се чудя дали тази година да планирам дълга почивка, или по-скоро да я разделя на няколко по-кратки?

Воден от собствените си убеждения, може би повече клоня към варианта с кратките почивки. Въпреки че знам, че по подобен начин няма как да си почина, защото постоянно ще съм в движение. Все пак крайната ми опция е просто да пусна седем дни отпуск и да оставя резервацията на хотел на моето за последния момент. Ако пък възникне отново някаква извънредна ситуация – просто ще си своя вкъщи, и без това имам тренинг.

Предполагам, че много хора са също пред тази дилема. Надявам се, че скоро ще обявят, че всичко е наред и ще можем спокойно да плануваме остатъка от лятото си.

Моментът да се преместиш

Смяната на местожителството е голяма крачка и изисква сериозно обмисляне. Идеята за подобна нова стъпка в живота ми се зароди още преди карантината, а моментът на изолация бе перфектен да се спра и да помисля трезво.

Първоначално започнах с въпроса какво налага моето преместване. В родния ми град съм изградил редица приятелства, познанства и отношения. Познавам повечето локации, знам как се случват нещата. Имам прилична работа, която ми дава необходимите доходи и сравнително удовлетворява изискванията ми. След като всичко е наред, защо исках да се преместя?

Осъзнах, че имам нужда от промяна. Нещо разтърсващо трябваше да се случи в живота ми, за да изпитам силен адреналин и да изляза от зоната си на комфорт. Смяната на мястото за живеене определено е сериозна изпитание за духа, тялото и ума. Особено ако е свързана и със започването на нова работа.

Мислих си, че подобни решения се взимат само по филмите, а в реалния живот е немислимо да се случи, щом всичко ти е наред. Е, да, ама не. Човекът е устроен така, че постоянно иска да надгражда и усъвършенства себе си. Именно този стремеж ни тласка към промяната. Тя ни дава адреналин, провокира ни и ни прави по-свободни.

С отминаването на годините, натрупването на опита и преминатите житейски ситуации следваща крачка напред в моето развитие бе смяната на местожителството ми. Просто така го усетих, а след това помислих доста и го осмислих напълно.

Готов съм за новото, за това, което ще ме очаква и това, което аз очаквам. Може да звучи прекалено позитивно, но щом човек вземе категорично решение, няма какво да го спре. Вярвам, че най-хубавото предстои, особено щом съм готов за него!

Интересни факти за ръчния часовник

Днес почти всеки един от нас разполага с поне един ръчен часовник. Използваме го като допълнение на визията си или като бързо средство за отчитане на точно време. Толкова сме свикнали с употребата им, че дори не сме се замисляли кога и как са се появили, защо ги носим и на коя ръка. В днешната статия в блога ще ви дам малко повече яснота по темата.

Историята на ръчния часовник започва още през далечната 1812 г., когато Авраам Луи Бреге създава първия прототип за Неаполската кралица и сестрата на Наполеон Бонапарт - Каролина. Тенденция тогава била аксесоарът да бъде използван само от нежния пол. 

Мъжките ръчни часовници станали изключително популярни в началото на 20 век и то в света на авиацията. Легендата разказва, че известният бижутер Луи Картие произвежда първия ръчен часовник за неговия приятел - пилота Алберто Сантос-Дюмон. Часовникът е бил създаден, за да помага при извършването на полетите – ръцете на пилота били свободни и едновременно с това следял времето.

Оттогава досега има сериозен напредък в развитието на механизмите, дизайна, изработката на часовниците. Сега те са задължителен елементи, който се използва от мъже, жени и хора от всякакви социални класи.

Превърнал се в комерсиална материална част от човека, часовникът предизвиква и много дискусионни теми. Една от тях е на коя ръка да се постави. Има твърдение, според което причината, че часовниците се носят точно на лявата ръка, е защото това е китката, върху която обикновено се измерва пулсът. Интересна логика, която се приема за вярна от много хора.

Друго популярно схващане е, че автоматичните часовници се захранват от движенията или енергията, предавана от сърдечния пулс, появяващ се на лявата китка. Истината е, че пулсът действително може да се измери и в двете китки и работата на часовниците няма нищо общо с него.

Когато часовникът е аксесоар, който е символ на богатство, власт и сила и особено, ако е на известна марка, се поставя на по-силно активната ръка, за да привлече внимание.

Основното прието неписано правило е, че часовникът се поставянето на доминиращата ръка. Но всеки от нас може да го носи там, където пожелае, стига да изпълнява своята функция и предназначение.

Кога е необходимо да спрем? – част 2

Истината е, че все един от нас знае кога да спрете в дадено начинание или етап от живота. Не можем да разглеждаме спирките като поражения, а по-скоро да ги тълкуваме като почивка, за да си поемем дъх и да подобрим следващия си ход. Ако обаче сме прекалено дълго препускали, сме се изгубили и не знаем дали трябва да спрем, в тази ситуация може да ни помогне задаването на някои въпроси.

Дълго време ли мина без да спра?

Може да е било отдавна или може никога да не сме спирали. Знаем, че времето ни е малко и искаме да се възползваме максимално от него. Въпреки това почивките са необходими, за да постигнем успех. Отделеното време за размисъл ще ни помогне да разберем какво наистина искаме и как да го постигнем.

Чувствам ли се уморен?

Ако отговорът е да, то това е сигурен знак, че имаме нужда от почивка. Когато сме въвлечени в нещо от дълго време, само то е в ума ни. Ако не се получава по план, започваме да изпитваме безпокойство в ежедневието си. Моментът да прекъснем и да починем ще ни позволи да се отърсим и след това да се завърнем с нови сили.

Работи ли?

Ако това, което правим в момента, не ни се отплаща или не получаваме желаните резултати, значи трябва да спрем и да се запитаме защо. Необходимо е да променим метода си и да измислим най-добрия вариант за действие. Тук не казваме, че се отказваме, а само правим всичко възможно, за да получим резултати. Понякога е по-разумно да забавим и да наберем скорост, за да се изстреляме далеч напред.

Въпреки че е сложно, трябва да се научим да различаваме кога да даваме всичко от себе си и да изцеждаме силите си и кога да спрем, за да се презаредим. По този път е необходимо да се въоръжим с кураж и търпение и не бива да позволяваме в главата ни да нахлуват лоши мисли. Каквото и да се случи нас е важно да се чувстваме щастливи и да изваждаме поуките от всяка една ситуация. Ние определяме темпото си и ние решавам за нас самите дали е добре да спрем за момент или продължим.

Кога е необходимо да спрем? – част 1

Впуснали се в ежедневните житейски битки, вървим напред и напред. В тази надпревара има два типа хора  - тези, които веднага се преуморяват и развяват бялото знаме, и тези, които продължават докрай, до последната капка пот.

Въпреки че е вярно, че трябва да се борим за това, което искаме, истината е, че понякога трябва да спрем и да се запитаме дали си заслужава. Стопирането не е нещо, за което да съжаляваме. Именно стресовите ситуации, които изпитваме в ежедневието си, в крайна сметка ни вредят. Необходимо е да се научим да си казваме „Аз съм дотук“, за да се спасим и да продължим в друга посока.

Психологически да знаем как да спрем и кога да се откажем е много по-трудно, отколкото изглежда. В настоящия нов век се научихме, че да спрем не е вариант. Живеем на бързи обороти, включили сме „турбото“ и ако стопираме замалко, ние оставаме назад и може да изостанем главоломно от всички останали. Но никой от нас не допуска, че се нуждаем от почивка, за да съберем сили, да презаредим ума и тялото си.

Ако разгледаме целия процес на нашия живот и случките в него като едно пътуване, лесно ще придобием представа защо е необходимо понякога да забавяме темпото. Всеки проект, с който се захващаме, всяка наша стъпка и всяка мечта, която имаме, са част от това пътешествие. Представете си дълго пътуване, в което нямаме спирки. Със сигурност щяхме да се уморим, нали, и може би нямаше да успеем да стигнем до края.

Както вече знаем, надеждата е последното нещо, което трябва да изгубим. Колкото и тъмна да изглежда пътеката, по която вървим в момента, ако спрем да отразяваме малката светлина надежда, ще се изгубим. Затова е важно да все пак да виждаме нещата и да се стремим да ги опознаем от всички ъгли, през различна перспектива и да се радваме повече на пътя си. Нужно ни е да притежаваме знанието кога да се откажем и кога да спрем за почивка. Именно тези моменти ще ни помогне да опознаем себе си по-добре, ще ни помогне да мислим ясно и да очертаем целите си.

Новогодишни размисли и пожелания

Е, скъпи приятели, отново настъпи новата година. Сега ни очакват предизвикателствата на 2020 г. Навлизаме и в още едно десетилетие от съществуването си. Да ни е честито и успешно.

По традиция в началото на настъпващата година правя равносметка не само за изминалите 365 дни, но и за посоката на живота ми до момента. Разбира се, отправям и начална точка за бъдещите си цели и се моля от сърце това, което ще ми донесе най-голямо щастие, да се случи.

Искам да споделя с вас, че сега достигнах до извода, че аз съм един наистина успешен човек. Нямам сериозни проблеми на главата си, всички любими хора са около мен, заобиколен съм от прекрасни приятели и имам удовлетворяваща работа. Това е всичко, от което се нуждае човек, останалото е пълнеж и се надявам ако досега не сте го разбрали, да се замислите и да проверите, че наистина е така.

За следващата година и предстоящите още 10 си пожелавам да запазя основата си от ценности. Иска ми се да заложа малко повече на кариерата и на пътуванията. Но като цяло не си правя точни стъпки за постигане на тези цели, защото искам животът да ме изненада. Ако знам всичко, което ми предстои, защо да живея, ще е все едно да гледам отново и отново някой до болка познат филм.

Надявам се да съумея да повишавам позитивизма си и да се откажа от вечното притеснение за всяка дреболия. Искам да се науча да се приемам такъв, какъвто съм и да не съжалявам за допуснатите грешки. Трябва да се уча от всяка ситуация, а не да обвинявам.

Споделих ви само някои от нещата, за които си мисли, а други ще ги запазя дълбоко в себе си с тайната надежда да се случат по най-добрия начин. На всички вас, които четете тези редове, ви пожелавам да сте здрави и да живеете тук и сега, не в миналото или бъдещето. Знам, че каквото и да ни предстои, ще се справим!